За декоративното рибовъдство и ядрената енергия

Бях съвсем хлапе (не че в момента съм на кой знае колко зряла възраст), когато в главата ми зароди мисълта да си гледам рибки в аквариум. Сещате се, дежурната ситуация, когато желаеш да имаш пухкаво четириного вкъщи, но мама и тате се ужасяват от идеята да чистят косми и други неща от килими и мебели и отчаяно се опитват да насочат вниманието ти в друга насока. 

Та успях да си повярвам, че кротко плуващите гупита, хелери, молинезии са моето призвание. И както постъпват всички загрижени за възпитанието на децата си (и превръщането им в примерни членове на обществото) родители, и моите ме изпратиха в училищната библиотека, за да почерпя мъдрост от авторитетен източник. Нито помня как е изглеждала женицата, която е прекарвала целия си ден в стая-еди-коя-си на четвъртия етаж, нито какво ми е обяснявала, докато ми е пробутвала в ръцете книжката от снимката по-горе. Екземплярът на "Декоративно рибовъдство", с който се сдобих, беше с десетилетие по-стар от мен самият, лепен и пожълтял и при разгръщането на всяка страница заплашваше да се разпадне на съставните си части.

В интерес на истината, томчето се оказа пълно с полезни съвети. Освен как да напълниш аквариума си с вода без да оставиш дупка в грунда (наливайки върху обърната чинийка!), научих, че рибките се чувстват по-добре, а и естетически е по-приятно да сложиш на задното стъкло картина на морски пейзаж. След като залепих лист от стар календар, повечето от моите питомци действително излъчваха спокойствие и безгрижно махаха с перки и опашки, докато правиха дължини в масивния съд. В подобна ситуация се чувствам и аз, и особено през последния месец, когато на задното ми стъкло някой отгоре постави огромния светещ постер на демокрацията.

Моят глас е бил важен за тях. От мен зависело бъдещето на България. Моя е щяла да бъде и вината, когато всичко, за което те са се борили, се срине в близко бъдеще. И за да покажат колко държат на мен, дават ми правото (и на още няколко милиона пълнолетни) да попълня някакъв лист, с който ще имам шанса да пиша новата история на страната. За капак, ако не се възползвам от това право, аз съм невеж, лесно манипулируем, и не на последно място, социален паразит/овца без собствено мнение.

Излишно е да споменавам колко обичам подобни генерализиции и най-вече подценяването на аудиторията, на която на практика разчиташ. Позволете да се усъмня и в това доколко изразява гражданска позиция гласът на хиляди, за които "ядрена енергия" е просто словосъчетание с неизвестен смисъл. Хора, които смятат, в България в момента има недостиг на енергия, че цената на домашния им ток се определя от броя атомни централи у нас (а не от политиката на местните доставчици) и че увеличеният износ има пряко влияние върху жизнения им стандарт. Или пък че е нормално огромни суми да бъдат наливани в проект, който към днешна дата вече трябваше трябваше да функционира и да се върви в посока възвращаемост на инвестицията. 

Никой не изяви желание да разбере дали ми харесва да живея в тази пародия на държава. Никой не ме попита дали искам някой ежедневно да ми набива в главата, че всичко е окей.

Сега се обръщат към мен (учудващо!) няколко месеца преди изборите. Дават ми право на мнение - в името на демокрацията, разбира се. И какъв въпрос ми задават? 

"Трябваше ли да направим онова, което така и не го направихме?"

Изпитвам остра болка във фара по отношение на това дали някой мазник (може и от женски пол) с костюм ме е призовал от телевизионния екран или страниците на някой полужълт вестник да бойкотирам референдума. Бойкотът ще има точно толкова смисъл, колкото и това да нарисувам някоя от костенурките нинджа върху бюлетината. Нали живеем в демо(но)кратична държава? Всеки има правото да реши как да оползотвори 27 януари 2013-та. Дайте своя глас. Аз просто смятам да приключа със съзерцанието на фалшивото двуизмерно морско дъно и да свърша нещо по-полезно.

Hang your future out to dry

След преминаването на еуфорията покрай новогодишните празници, хората отново се сблъскаха с проблемите на бита и това неминуемо проектира след себе си безброй кисели физиономии. В търсене на виновниците за сегашното положение всеки успя да си хареса персонален демон - например г-н Плевнелиев с неговата оригинално визуализирана новогодишна реч или пък ръсещият с китка по Йордановден (и то със съвсем добри намерения) от прозореца на своя "Линкълн" Варненски митрополит. Естествено, не е необходимо да се спираме на отделни личности, за да можем да се оплакваме и порицаваме на воля - особено когато имаме голяма трибуна с многохилядна публика (за разлика от този блог, ха-ха), която тръпне в очакване спусъкът да бъде натиснат, за да започне да пръска слюнка и да трака по клавиатурите.

Благодарение на социалните мрежи мненията вече се разпространяват мълниеносно и ден или два след самата публикация (в сайта на една от по-авторитетните родни медии) до мен достигна това. Накратко, авторът е забил зъби в идеята за "деградиралата" младеж и прилежащата й култура, като особено ожесточено спуска паралели с изминалите декади. Разбира се, всеки има право да приеме ролята на изобличител (повечето статии на репортера, до които достигнах, имат подобен, на места дори по-язвителен характер) и да размахва заканително пръст. Най-голямата мистерия за мен обаче си остава самоцелното изваждане на стотици пъти претопляна, дъвкана и предъвквана информация и набутването й в лицето на хората през регулярни периоди от време. Това си е чиста проба подценяване на собствената аудитория, принизявайки я до инструмент за генериране на обществено мнение по повод "противоречивата" журналистическа персона и натрупване на уникални посещения в актива на произволна уеб страница.

Предполагам, че вече разпознахте корицата на Youthanasia и успяхте да я свържете с израза hang out to dry. Фразата често илюстрира прехвърлянето на вина върху някого по такъв начин, че да бъде оставен сам да се справя с последствията. Според статията от линка по-горе главната причина за очертаващото се мрачно бъдеще са именно младите и техните "долнопробни желания", около които се върти по-голямата част от масовата култура. Няма нужда човек да е завършил в Богословския факултет на СУ, за да се досети, че като главни проявления на покварените нрави и бъдещия триумфален марш на Антихриста са посочени съвременни тийн-идоли като Katy Perry, Lady GaGa, днешната киноиндустрия и поредицата "Здрач".

Авторът (или Лирическият "Аз", ако търсим художественост в изпълнените със сарказъм и чуждици, но за сметка на това лишени от конструктивна критика редове) очевидно е от нашите. Слуша рок и желанието му на всяка цена да утвърди "правилната" музика е трогателно. Справедливо се възмущава, че днес подрастващите предпочитат Rihanna и Beyonce пред The Doors и Queen, и че пример за подражание днес вместо Kurt Cobain или Marilyn Manson са изпълнители като Lil' Wayne и Bieber. Като цяло читателят остава с впечатление, че културата на 70-те, 80-те и 90-те превъзхожда в пъти това, което наблюдаваме днес от безбройните екрани наоколо... и преди да се съгласим на сто процента с това твърдение, идва моментът да се намесим с малко елементарна математика от основното училище.

За да сравним две или повече прости дроби, трябва да достигнем до общия им знаменател. И макар дълго време китарната музика да е била част от поп културата, Криско (или Flo Rida, Kanye West например, ако трябва да говорим за "музиканти" с "признание" в световен мащаб) не е еквивалент на Nirvana или пък Creedence Clearwater Revival. Преди да се появят бой бандите, подмокрящи девойките младша възраст, подобна функция са изпълнявали достъпни като звучене състави като Bon Jovi например. През 80-те също е имало диско с откровено малоумни текстове, а 1990-та освен Violator на Depeche Mode светът е видял Can't Touch This на MC Hammer. Последното десетилетие пък може да е произвело извращения от човешката природа като Nicki Minaj, но Iron Maiden от своя страна (примерите са по-ясни, когато не са част от ъндърграунда) не са спрели да издават силни албуми. Тонът "по мое време не беше така" звучи меко казано не на място (и то не защото пишещият няма и 30 години), освен ако не сме убедени, че монетата по принцип има само една страна. Впрочем, посланието на цитираните Kurt Cobain и Marilyn Manson едва ли може да мине като градивно пред някой, който е поне бегло запознат с изпълнената с тежки наркотични зависимости (и като цяло грозни прояви в професионален и личен план) биография на двамата. Пред тях редовният консуматор на марихуана Lil' Wayne изглежда просто като скучаещо разглезено милионерче, решено да се забавлява, докато има тази възможност. Което най-вероятно отговаря и на истината.

Компетентно поставената диагноза "крайна интелектуална бедност", породена от липсата на "адекватен културен бекграунд" обаче започва да пропуква предварително зададената теза. Едва ли точно децата, които на практика се раждат като празен лист хартия, са виновни сами за описаната апокалиптична ситуация. Средата, която ги посреща на бял свят, не е ли същата онази, предварително подготвена от 70-те, 80-те и 90-те години?

Може би и вие, подобно на автора, сте твърдо убедени, че всеки връстник на Прехода е изгубена по презумпция душа. Познавам младежи, които нито взимат участие в предварително предреченото разрушение на своето поколение, нито стават част от мрънкащата тълпа, която винаги има създадено мнение още преди да се запознае с фактите. Личности, които не пестят нито време, нито средства и поемат инициативата, променяйки с бавни, но твърди стъпки не особено приятния околен свят. Част от тях с гордост мога да нарека свои приятели и колеги, с други не съм дотолкова близък, но искрено се възхищавам на усърдието им и следите, които оставят след себе си. Защото точно те правят разликата, и колкото да не ви се вярва, имало е такива и преди 30 години, има ги и днес. И в случай, че подобен финал ви идва твърде драматичен, нека просто завършим с нещо красиво:

За много години!

Yasushi Ishii - Hellsing OST: Raid (2003)

Така изглеждат вампирите в Япония.

Забавното е, че първият ми сблъсък с аниме културата преди известно време се оказаха десетина от така наречените H-Games - по няколко мегабайта радост, които едва ли бихте могли да подкарате на машина, обслужвана от нещо по-ново от Windows 95. Както знаем, японците са изключително извратено племе и очевидно подобни картини оставят травми доживот. Това обяснява много неща де, но нека не се отплесваме.

Бозки.

Със своите 13 епизода Hellsing беше може би единствената поредица, която успях да издържа до самия край. По-късно се замислих, че дървената анимация и нелогичната по азиатски история трудно биха могли да задържат наистина вниманието ми, но пък магнетичната музика, създаваща анти-утопичната и псевдо-готическа атмосфера, компенсираше всеки един недостатък. Ако някога ви заинтересува самият филм или мангата (комиксите), по която е създаден, сигурен съм, че ще намерите десетки фенове, които да ви обяснят сложните взаимоотношения между вампира с непропорционалните крайници и големия сребърен пищов (създаден от претопения кръст на някаква катедрала, ако се не лъжа), разкъсваното от противоречия и болки в гърба заради огромните си гърди негово протеже и фригидната им "господарка" (аха, японци са го мислили!), която движи цялата организация по избиването на разни демони и таласъми.

Yasushi Ishii

Между другото, ако случайно очаквате да откриете брутален дет метъл в някоя от двете части (Raid и Ruins) на написания от Yasushi Ishii саунтрак... ами, няма да стане. Човекът (както и всеки друг японец, изгълтал всички достъпни форми на европейското изкуство) се е наслушал на джаз, класическа музика и модерни композитори като Ennio Morricone, Hans Zimmer, Danny Elfman и Howard Shore, и е успял да забърка влиянията си по изключително умел начин, добавяйки и щипка от контролирания хаос на 70-тарския рок. И докато вторият "албум" е съставен от пълнежи и няколкосекундни неразвити идеи, първата част сама по себе си е невероятно изживяване. Вероятно изброените по-горе жанрове създават у вас впечатлението, че става дума за претенция, адресирана към интелектуалци с меки китки, но така или иначе предразсъдъците до този момент си остават абсолютно безплатни и позволени дори на публични места.

Опаковка за многократна употреба.

Отварящата вариететна тема The World Without Logos (за удобство изписвам "западната" версия на имената) още от самото начало показва, че авторът не е особено на "ти" с английския и използва гласа си вместо допълнителен инструмент, но пък този похват е особено ефективен, когато досущ като един черен Франк Синатра Yasushi нарежда "шуби-дуби-ду" в микрофона. Act of Demon or the Work of God, Pure Death и Requiem for the Living пък са изключително драматични, но въздействието им се крие именно в техния минимализъм - често само с помощта на един инструмент (пиано или чиста китара) няколко минути музика успяват да кажат повече, отколкото най-прочувствения театрален монолог. В любима на дамите най-често обаче се превръща Bodhisattva of Cathedral с прочувствените вокали на несъществуващ език в началото и своеобразната машина на времето, която връща между 40 и 50 години назад във втората й половина. The Mask of the Priest and the Bell of the Chapel може да звучи злокобно с църковния си орган, но истинската психария идва в Original Sin (For Not Keeping Virginity), където препратките към изправящия косите напев "Sanguis bibimus, corpus edimus, tolle corpus Satani" от  The Omen (1976) са просто очевидни. Non-Neurosis Tunes (Who the Hell Are You) може да се опише като малко по-радиофоничен хорър пънк, докато When You Start the War, Fight With Arrows, Spears and Swords предлага интересна интерпретация на това как биха звучали едни Morphine, ако бяха част от монголоидната раса. Финалът на всеки епизод на анимето е орязана до средата версия на Shine на Mr. Big, която няма нищо общо с останалите композиции, но контрастът е налице и подчертава още повече тежестта им. Поне по-чиста "жица" в гаражния смисъл на думата можете да откриете във Fool Cross Over Nirvana (Grudge Prohibited), където обаче има с една идея повече Alice In Chains, отколкото Nirvana; или ако суингът и ейсид джазът не представляват нещо гнусно и досадно за вас, в Certain Victory Lotus Sutra Tune или Survival on the Street of Insincerity.

Та така. От сегашната си перспектива едва ли бих си пуснал отново Hellsing, но за сметка на това Raid вече отново се намира в паметта на малката синя машинка и тепърва ще осмисля пътуването в столичния градски транспорт в по-мрачната част на денонощието.

Метъл банди от Близкия Изток - част втора

За щастие банди като Orphaned Land и Myrath вече набраха достатъчно популярност и няма нужда някой си досаден българин да резюмира кои са и за какво се борят в блога си, но пък десетки други групи чакат да ги откриете и да им хвърлите по едно ухо. Ето че дойде време и за втора част, а после и за трета, четвърта, пета... :)

A Y A T

Откъде са? - Бейрут, Ливан. "Аят" всъщност се нарича всeки един от куплетите в Корана.

Какво свирят? - Анти-мюсюлмански блек метъл, но обявяват, че са против всички организирани религии. Имах си хас.

Кой е вътре? - Reverend Filthy Fuck и Mullah Sadogoat - твърде култово и освен това близо до сладурите Impaled Nazarene.

Защо да ги чуя? - Прегледайте част първа на същата тема. Тези двамцата май не милеят много-много за живота си, а?

Какво да търся? - Six Years Of Dormant Hatred (2008).

Къде мога да видя повече? - Айде, едно интервю за разнообразие.

Парче, с което да се зарибя? - Ilahiya Khinzir! (All Hail Allah The Swine). Тези писъци направо ми стоплят душата.

W I N T E R H O R D E

Откъде са? - Израел. Поради една или друга причина от началото на новия век сцената там живна много.

Какво свирят? - Winterhorde са подходящи за фенове на еклектични банди с екстремно начало като Amorphis, Enslaved...  На места се сещам дори за Leprous и соловата кариера на Ihsahn, но като че ли най-близки по звучене са им холандците Carach Angren.

Кой е вътре? - Хора с латински, немски и близкоизточни псевдоними.

Защо да ги чуя? - Защото владеят изкуството да създават магнетична и въздействаща музика. (Not gay!) Освен това концептуалността не натежава.

Какво да търся? - Underwatermoon (2010), който също ревюирахме в Про-РОК преди време.

Къде мога да видя повече? - В клюкарника. И както винаги, в Last.FM.

Парче, с което да се зарибя? - Underwatermoon, но албумът е най-добре да бъде слушан в своята цялост.

D A M A A R  (دمار)

Откъде са? - Ливан, но в последствие членовете й се преместват в Австралия. Да, средата си е негостоприемна.
Какво свирят? - Блекария, при това от по-суровите.
Кой е вътре? - Не знам, но са "дарк", "некро" и се носят с вериги.
Защо да ги чуя? - За да не бъдат преследвани от местното управление, триото е принудено да разпространява демото си само на виртуален носител. След като "преплуват" океана, този проблем е решен, но за момента вече не са активна банда.
Какво да търся? - Triumph Through Spears Of Sacrilege (2006) се казва въпросното демо, и част от него е качена в YouTube.
Къде мога да видя повече? - Тук.
Парче, с което да се зарибя? - Ode To Blasphemy.

S O N N E   A D A M

Откъде са? - Израел. Но не мисля, че силно се уповават на Йехова, if you know what I mean.

Какво свирят? - Изключително грозен окултен дуум/дет метъл. Наистина грозен - говоря за асоциации с Hooded Menace, Asphyx, Acid Witch и Coffins.

Кой е вътре? - Които и да са, очевидно обичат музиката си бавна и тежка.

Защо да ги чуя? - Не съм капацитет на тема иврит, но запознатите твърдят, че името им означава "Човекомразец". Клишето за вокалите от дълбините на Ада важи с пълна сила.

Какво да търся? - Transformation (2011), което е и единственият им дългосвирещ албум до момента. Също представен (изненада) в Про-РОК миналата година. Ако сте ъндърграунд маниаци, можете да прегледате и трите им EP-та.

Къде мога да видя повече? -В готварската книга.

Парче, с което да се зарибя? - Take Me Back To Where I Belong. Също така I Sing His Words. Направо изтръпвам...

B O U Q  (بوق)

Откъде са? - Той е само един, от Йордания. И благодарско на Фокса, че ме светна за него.

Какво свирят? - Трудно е да се определи, но е по-ориентирано към екстремните стилове. Включва и майсторски вплетена нотка етно (както го правиха Rotting Christ в Theogonia).

Кой е вътре? - Muhannad Bursheh, известен инженер/продуцент от местната сцена. Освен това не искам да го срещам сред руините на някоя крепост, преди да съм се сдобил с подходяща екипировка.

Защо да ги чуя? - Би се харесало на почитателите на почти всяка разновидност на паган метъла. Няма "маанета" и "кючеци", ако случайно произходът на бандата ви оставя с подобни опасения.

Какво да търся? -  Berserk (2010).

Къде мога да видя повече? - Добре, че човекът си има официален сайт.

Парче, с което да се зарибя? - The Grand Raven Feast. Въздействието се удвоява, ако си представите картината от заглавието.

M O R D A B

Откъде са? - От جمهوری اسلامی ایران . Така де, Ислямска република Иран.
Какво свирят? - Понеже "прогресив дет метъл" звучи твърде претенциозно, нека го наречем форма на техничен джангър. Достатъчно е брутално, мисля.

Кой е вътре? - Ще ми се изкълчи езикът, докато произнеса всички имена правилно.

Защо да ги чуя? - Учудващо, но въпреки че в Иран метълът не е кой знае колко на почит, сцена има, а по-изнежените й и мелодични представители са сведени до минимум. Mordab са едни от по-напредналите от музикална гледна точка.

Какво да търся? - Парчетата от последния им албум Room No. X (2012).

Къде мога да видя повече? - Имат си YouTube канал, но използват и фейсбук.

Парче, с което да се зарибя? - 3000 Years.

S H A B I R A

Откъде са? - Отново Израел, но не това е най-интересното покрай тях.

Какво свирят? - Вероятно деткор, но в парчето по-долу можете да чуете доста Гьотеборгски метъл.

Кой е вътре? - Нещо говори ли ви името Borgore? Хо-хо-хо! Сега имате възможност да пуснете на досадните си запалени по дъбстепа приятели нещо, създадено от любимия им артист... Пичът впрочем налага кожите като животно, така че не се съмнявайте, че е от "нашите". Китаристът на Shabira Tomba също е известен сред почитателите на попръцкването в микрофона продуцент. 

Защо да ги чуя? - За феновете на модерния дет метъл е задължително. За слушащите Skrillex - също, но преди това ги обездвижете с изолирбанд за стола и им сложете слушалките на главата, докато ушите им не прокървят.

Какво да търся? - За съжаление няма кой знае какво за търсене, защото след един демо запис групата замразява дейността си. Докато не си намерят нов вокалист и не им дойде музата...

Къде мога да видя повече? - В Last.FM има това-онова.

Парче, с което да се зарибя? - Scorn. Има и доста сериозен (домашен) клип, посветен на конфликтите между Палестина и Израел.

Метъл банди от Близкия Изток - част първа

Благодарение на Global Metal, гениалния документален филм на Sam Dunn, днес все по-малко хора подхождат с предубеждение към този иначе любопитен в исторически план регион, що се отнася до неговата връзка с любимата ни музика. От известно време (тук е моментът да поздравя колегата Марио Василев, с когото месеци наред се обстрелвахме с полезна или не чак толкова информация по темата) и при мен се зароди интересът към това, което се случва по гаражите и мазетата на Арабския полуостров и Северна Африка. Без да изземам полезната функция на кино-лентата, която ще ви разкаже как в Дубай се провежда мащабен метъл фестивал или как в Индонезия феновете ходят с тениските на любимите си групи в джамия, смятам да ви запозная на няколко пъти с представители (някои известни, други - не чак толкова) на местната сцена, които успяха да ми направят впечатление.

A C R A S S I C A U D A

Откъде са? - Ирак, но минават през Сирия и Турция, за да се установят най-накрая в Щатите.

Какво свирят? - Те го наричат траш, аз бих го определил като леко модернеещ метъл с доста мелодия. Залагат на бихармоничните скали (ха-ха-ха!).

Кой е вътре? - Момчета, които искат да свирят любимата си музика, но регионалните особености (разбирай шансът във всеки един момент да се окажеш с куршум в главата) им пречат.

Защо да ги чуя? - Преди известно време излезе филмът Heavy Metal In Baghdad, където фокусът пада върху нашите герои. Пичовете имат интересни истории за разказване... Само ще спомена, че за да не бъдат преследвани като метъл банда, в ранните си години са били принудени да напишат песен за възхвала на Саддам Хюсеин.

Какво да търся? - Only The Dead See The End Of The War EP (2010)

Къде мога да видя повече? - За филма, за бандата. В Wikipedia има изчерпателна статия за тях, но би било несериозно да цитирам и нея.

Парче, с което да се зарибя? - Message From Baghdad.

 
N A R J A H A N A M (نار جهنم)

Откъде са? - От симпатичната монархия Бахрейн. Грубо преведено, името им означава "Адският огън".

Какво свирят? - Епичен оркестриран дет метъл с близкоизточни мотиви, но новият им материал звучи доста по-технично.

Кой е вътре? - Двама внушителни брадати араби с още няколко странични проекта.
Защо да ги чуя? - Защото са епични. Точка.

Какво да търся? - Песните от албума им Undama Tath'hur Al Shams Mn Al Gharb (2007) ("Когато слънцето се покаже от запад").

Къде мога да видя повече? - В MySpace, Facebook, Metal Archives

Парче, с което да се зарибя? - Al Jihad (الجهاد), разбира се!

N E R V E C E L L

Откъде са? - ОАЕ (Обединените Арабски емирства), но членовете й са от Ливан, Йордания... и Индия
Какво свирят? - Брутален дет метъл с намигване към регионалния фолклор.
Кой е вътре? - Казват се James, Rami и Barney, но по-важното е, че музиката е по-тежка дори от сборното им тегло, което никак не е лесно.
Защо да ги чуя? - Самият Karl Sanders (Nile) се е навил да участва в тяхно парче. Това във връзка с килограмите де. Освен това са избарали нереално як звук за записите си.
Какво да търся? - Psychogenocide (2011)
Къде мога да видя повече? - В официалния им сайт и facebook.
Парче, с което да се зарибя? - Shunq ("Обесване") - песента, в която Karl се разписва. Даже надига някакви чашки в клипа, говори се, че е камилска кръв...

O D I O U S

Откъде са? - Александрия, Египет

Какво свирят? - Олдскул блек метъл, подходящ за саундтрак на поредния долнопробен филм за проклятието на Тутанкамон. Не съм сигурен дали записват в гараж, по-скоро... в кенеф, но парчетата са доста яки.

Кой е вътре? -  Бивши дуумаджии, единият от които свири доста добре на уд.

Защо да ги чуя? - Защото не са излезли от музикалната академия, но има нещо в кръвта им, което ги подтиква да звучат по този начин.

Какво да търся? - Mirror Of Vibrations (2007)

Къде мога да видя повече? - В социалната мрежа. 

Парче, с което да се зарибя? -  Poems Hidden On Black Walls

S C A R A B

Откъде са? - Кайро, Египет

Какво свирят? - Понаслушвали са една банда зад океана на име Morbid Angel, и влиянията им ясно си личат. А, да. Някой каза ли Nile?

Кой е вътре? - Има ли значение? Важното е, че могат да държат инструментите правилно и да трошат глави.

Защо да ги чуя? - Само ако искате да разберете как звучи брутален египетски дет метъл - направо от извора.

Какво да търся? - Blinding The Masses (2009).

Къде мога да видя повече? - Засега можете да следите какво се случва тук.

Парче, с което да се зарибя? - Valley Of The Sandwalkers. Направо рути.

A R K A N 

Откъде са? - Франция, но за сметка на това 80% от групата са араби и това си личи. Ще прощавате изключението.

Какво свирят? - Сравнително хетеро ориенталска версия на експлоатираната до болка в Европа формула "красавицата и звяра".

Кой е вътре? - Барабанистът им Foued е имал вземане-даване с The Old Dead Tree. Останалите са пълни анонимници.

Защо да ги чуя? - Защото правят абсолютно хомогенен хибрид между музиката на Севера и Юга.

Какво да търся? - Salam (2011), ревюто на който беше публикувано миналата година в Про-РОК. В една от песните гостува Kobi Farhi от Orphaned Land.

Къде мога да видя повече? - Във фейсклюк и официалния им сайт.

Парче, с което да се зарибя? - Origins.

A L   N A M R O O D  (النمرود) 

Откъде са? - Саудитска Арабия. Държа да отбележа, че наистина се искат топки да наречеш бандата си "Неверник" на такова място.

Какво свирят? - Мелодичен блек метъл, който звучи... ЗЛО!

Кой е вътре? - В момента са трима души, по-познати със своите прякори - Mephisto, Ostron и Mudamer.

Защо да ги чуя? - Според местните закони богохулството се счита за вероотстъпничество, а вероотстъпничеството се традиционно се наказва със смърт. Е, влиянието на Запада си казва думата и в днешни дни можеш да се разминеш с няколко месеца затвор или стотина удара с камшик. Отдъхнахте ли си?

Какво да търся? - Estorat Taghoot (2010) и Kitab Al-Awthan (2012)
Къде мога да видя повече? - Тук е най-важното.

Парче, с което да се зарибя? -  Min Trab Al Jahal.

 

В коментарите спокойто можете да споделяте вашите открития по темата. До следващия път!

! شكرا

Моменти от BRUTAL ASSAULT XVII, част трета

Този път ще е последен, обещавам! С по-малко текст и повече снимков материал, ще видите редки (и не чак толкова) зверове в естествената им среда, както и впечатленията от срещите с тях. 

За signing session-ите на по-големите групи успяха да се вредят само най-бързите и пробивни фенове, но дори те трябваше да се примирят с евентуален неуспех, ако чакат банди като Amon Amarth или Dimmu Borgir. Говорим си за опашки, пред които масовките при зареждането на карти за градския транспорт в София в началото на месеца изглеждат като сбор от посетителите на концерт на ученическа банда. А всяка сесия траеше близо половин час...

Не му давайте достъп до ядрени бойни глави!

Първата ни среща беше с Joel Grind от Toxic Holocaust, който с усмивка приемаше обяснения от страна на събралите се екстремисти и без следа от досада обръщаше внимание на всеки един от тях. Умиление у нас успя да предизвика невръстен (да речем 6-7 годишен) трашър, воден за ръка от баща си и носещ няколко диска за подпис.

Всички сме потни и миризливи, но надали на някого му пука.

За Lock Up обаче масовката стана повече от внушителна, а сериозно изпитание за търпението на събралите се оказа луд почитател на Shane Embury, събрал цялата дискография на Napalm Death и няколко албума на Brujeria. Направи впечатление, че върху последните като реален латино-наркобарон басистът се подписа с испанския си псевдоним Hongo. След закачката ми, че е истински боец заради участието си в три банди на феста, набеденият за киселяк британец избухна в смях и подхвърли с типичния си акцент “Well, I guess I am!”. 

Къдрици навсякъде...

Anton Reisenegger, новият чилийски китарист на супергрупата, беше меко казано разсеян. Аноракът му  на Celtic Frost нямаше как да не направи добро впечатление, но пичът предпочете да обърне внимание на свой сънародник от опашката, пренебрегвайки останалите чакащи.

Машината!

 

Легендата Tomas Lindberg (At The Gates) почти не продума, но самото му присъствие на масата внушаваше нямо почитание у феновете. Покрит с бейзболна шапка и качулка, шведът се издаваше единствено чрез рижата си брада. Освен това се оказа, че стиска ръце доста здраво!

Той обича Про-РОК, и ние го обичаме!

Samael пък просто потвърдиха аксиомата, че са едни от най-земните музиканти на планетата. Vorph показа видимо задоволство от списанието с корица на Paradise Lost, което му връчихме, похвали избора ни и дори забави малко опашката, разглеждайки фотосесията към последния им албум. 

Египтолог със сериозни габарити.

На неговия фон Karl Sanders (Nile) изглеждаше направо апатичен. И нищо чудно, защото би било крайно нелогично да му бутаме в ръцете списание с подобна, НЕекстремна корица. 

Трашария до шия!

За сметка на това успяхме да се насладим (макар и за кратко) на твърде  нетипичната за колегата му Dallas усмивка. Уви, още страдаме за незабравимите му къдрици...

Това не е за коментар.

Последният шанс да си кажем „чао” с Norther премина през деловия фронтмен Aleksi (“Hi. What’s your name?”) и контрастът му с останалите от бандата, които не спираха да се пощипват един-друг и да пускат майтапи. Ще кажеш, че изпитват облекчение след разпадането си като група...

За зъбите му не знам, но музиката му къса месо...

На влизане в залата за журналисти пък почти успяхме да се сблъскаме с Marc Grewe (Morgoth). Германецът очевидно беше изразходил цялата си негативна енергия на сцената и сърдечно стисна ръката ми, благодарейки за отправените комплименти по адрес на изпълнението им.  Човекът нямаше против и да се направи на маймуна специално за кадъра, за което сме му благодарни.

"Това пък откъде се взе?"

С известна доза късмет успяхме да стигнем и до народните любимци Paradise Lost, защото желаещите да ги видят отблизо и дори пипнат изобщо не бяха малко. Симпатична хиперактивна червенокоса девойка ме заговори на родния си език и дълго ме умоляваше нещо, преди да се досети да ме попита дали съм чех. Ха-ха! За щастие "не" звучи по същия начин, както и на български.

Зе-ле!

Докато веселякът Aaron Aedy се разписваше върху лицето си, Greg Mackintosh с интерес наблюдаваше списанието със странните букви, а когато дойде неговият ред, придърпа Nick Holmes, за да запазят спомен за поколенията с брой 90. Вокалистът не ни учуди особено с кривата си (и вероятно недоспала) физиономия, но за сметка на това шведът Adrian Erlandsson бе попил от британското чувство за хумор на другите четирима, предлагайки в тон с новата му 50-тарска прическа да изрежем дългата му кичара от страниците на Про-РОК.

За червенокоската ли питате? Тя получи картичка с автографи на цената на неочаквана (и доста силна) прегръдка. Какво ли не прави човек за едното добро отношение...

Вечна и неразделна любов

А това са Dark End. Ако се чудите откъде са ви познати - подгряваха Rotting Christ и Samael в България, а човечето с плитките вадеше окървавени чаршафи и вещерски нокти на сцената. Италианците бяха дошли на Brutal Assault само в качеството си на фенове, но се радваха на всеки, който ги разпознае. Впрочем начинът, по който двамата се... ъъъ... пошляпваха по задниците и пускаха ръчички, беше ле-е-е-еко притеснителен. Честно! Дамата, приела незавидната роля на наш фестивален фотограф, получи дори "гушване"  и въздушни целувки.

"Брат, вади сатъра, тея станаха много нахални!"

На четвъртия ден вече нямахме възможност да се редим на опашки, но за сметка на това успяхме да се натъкнем на пичовете от Aborted сред публиката. След като се "скарахме" на Sven, че така и не намери време да отговори на въпросите, които му бяхме пуснали по мейла, вокалистът докара най-невинната си усмивка, вдигна рамене и с тънко гласче каза... "Sorry!"

Хора от плът и кръв, какво да ги правиш.