Yasushi Ishii - Hellsing OST: Raid (2003)

Така изглеждат вампирите в Япония.

Забавното е, че първият ми сблъсък с аниме културата преди известно време се оказаха десетина от така наречените H-Games - по няколко мегабайта радост, които едва ли бихте могли да подкарате на машина, обслужвана от нещо по-ново от Windows 95. Както знаем, японците са изключително извратено племе и очевидно подобни картини оставят травми доживот. Това обяснява много неща де, но нека не се отплесваме.

Бозки.

Със своите 13 епизода Hellsing беше може би единствената поредица, която успях да издържа до самия край. По-късно се замислих, че дървената анимация и нелогичната по азиатски история трудно биха могли да задържат наистина вниманието ми, но пък магнетичната музика, създаваща анти-утопичната и псевдо-готическа атмосфера, компенсираше всеки един недостатък. Ако някога ви заинтересува самият филм или мангата (комиксите), по която е създаден, сигурен съм, че ще намерите десетки фенове, които да ви обяснят сложните взаимоотношения между вампира с непропорционалните крайници и големия сребърен пищов (създаден от претопения кръст на някаква катедрала, ако се не лъжа), разкъсваното от противоречия и болки в гърба заради огромните си гърди негово протеже и фригидната им "господарка" (аха, японци са го мислили!), която движи цялата организация по избиването на разни демони и таласъми.

Yasushi Ishii

Между другото, ако случайно очаквате да откриете брутален дет метъл в някоя от двете части (Raid и Ruins) на написания от Yasushi Ishii саунтрак... ами, няма да стане. Човекът (както и всеки друг японец, изгълтал всички достъпни форми на европейското изкуство) се е наслушал на джаз, класическа музика и модерни композитори като Ennio Morricone, Hans Zimmer, Danny Elfman и Howard Shore, и е успял да забърка влиянията си по изключително умел начин, добавяйки и щипка от контролирания хаос на 70-тарския рок. И докато вторият "албум" е съставен от пълнежи и няколкосекундни неразвити идеи, първата част сама по себе си е невероятно изживяване. Вероятно изброените по-горе жанрове създават у вас впечатлението, че става дума за претенция, адресирана към интелектуалци с меки китки, но така или иначе предразсъдъците до този момент си остават абсолютно безплатни и позволени дори на публични места.

Опаковка за многократна употреба.

Отварящата вариететна тема The World Without Logos (за удобство изписвам "западната" версия на имената) още от самото начало показва, че авторът не е особено на "ти" с английския и използва гласа си вместо допълнителен инструмент, но пък този похват е особено ефективен, когато досущ като един черен Франк Синатра Yasushi нарежда "шуби-дуби-ду" в микрофона. Act of Demon or the Work of God, Pure Death и Requiem for the Living пък са изключително драматични, но въздействието им се крие именно в техния минимализъм - често само с помощта на един инструмент (пиано или чиста китара) няколко минути музика успяват да кажат повече, отколкото най-прочувствения театрален монолог. В любима на дамите най-често обаче се превръща Bodhisattva of Cathedral с прочувствените вокали на несъществуващ език в началото и своеобразната машина на времето, която връща между 40 и 50 години назад във втората й половина. The Mask of the Priest and the Bell of the Chapel може да звучи злокобно с църковния си орган, но истинската психария идва в Original Sin (For Not Keeping Virginity), където препратките към изправящия косите напев "Sanguis bibimus, corpus edimus, tolle corpus Satani" от  The Omen (1976) са просто очевидни. Non-Neurosis Tunes (Who the Hell Are You) може да се опише като малко по-радиофоничен хорър пънк, докато When You Start the War, Fight With Arrows, Spears and Swords предлага интересна интерпретация на това как биха звучали едни Morphine, ако бяха част от монголоидната раса. Финалът на всеки епизод на анимето е орязана до средата версия на Shine на Mr. Big, която няма нищо общо с останалите композиции, но контрастът е налице и подчертава още повече тежестта им. Поне по-чиста "жица" в гаражния смисъл на думата можете да откриете във Fool Cross Over Nirvana (Grudge Prohibited), където обаче има с една идея повече Alice In Chains, отколкото Nirvana; или ако суингът и ейсид джазът не представляват нещо гнусно и досадно за вас, в Certain Victory Lotus Sutra Tune или Survival on the Street of Insincerity.

Та така. От сегашната си перспектива едва ли бих си пуснал отново Hellsing, но за сметка на това Raid вече отново се намира в паметта на малката синя машинка и тепърва ще осмисля пътуването в столичния градски транспорт в по-мрачната част на денонощието.