Моменти от BRUTAL ASSAULT XVII, част трета

Този път ще е последен, обещавам! С по-малко текст и повече снимков материал, ще видите редки (и не чак толкова) зверове в естествената им среда, както и впечатленията от срещите с тях. 

За signing session-ите на по-големите групи успяха да се вредят само най-бързите и пробивни фенове, но дори те трябваше да се примирят с евентуален неуспех, ако чакат банди като Amon Amarth или Dimmu Borgir. Говорим си за опашки, пред които масовките при зареждането на карти за градския транспорт в София в началото на месеца изглеждат като сбор от посетителите на концерт на ученическа банда. А всяка сесия траеше близо половин час...

Не му давайте достъп до ядрени бойни глави!

Първата ни среща беше с Joel Grind от Toxic Holocaust, който с усмивка приемаше обяснения от страна на събралите се екстремисти и без следа от досада обръщаше внимание на всеки един от тях. Умиление у нас успя да предизвика невръстен (да речем 6-7 годишен) трашър, воден за ръка от баща си и носещ няколко диска за подпис.

Всички сме потни и миризливи, но надали на някого му пука.

За Lock Up обаче масовката стана повече от внушителна, а сериозно изпитание за търпението на събралите се оказа луд почитател на Shane Embury, събрал цялата дискография на Napalm Death и няколко албума на Brujeria. Направи впечатление, че върху последните като реален латино-наркобарон басистът се подписа с испанския си псевдоним Hongo. След закачката ми, че е истински боец заради участието си в три банди на феста, набеденият за киселяк британец избухна в смях и подхвърли с типичния си акцент “Well, I guess I am!”. 

Къдрици навсякъде...

Anton Reisenegger, новият чилийски китарист на супергрупата, беше меко казано разсеян. Аноракът му  на Celtic Frost нямаше как да не направи добро впечатление, но пичът предпочете да обърне внимание на свой сънародник от опашката, пренебрегвайки останалите чакащи.

Машината!

 

Легендата Tomas Lindberg (At The Gates) почти не продума, но самото му присъствие на масата внушаваше нямо почитание у феновете. Покрит с бейзболна шапка и качулка, шведът се издаваше единствено чрез рижата си брада. Освен това се оказа, че стиска ръце доста здраво!

Той обича Про-РОК, и ние го обичаме!

Samael пък просто потвърдиха аксиомата, че са едни от най-земните музиканти на планетата. Vorph показа видимо задоволство от списанието с корица на Paradise Lost, което му връчихме, похвали избора ни и дори забави малко опашката, разглеждайки фотосесията към последния им албум. 

Египтолог със сериозни габарити.

На неговия фон Karl Sanders (Nile) изглеждаше направо апатичен. И нищо чудно, защото би било крайно нелогично да му бутаме в ръцете списание с подобна, НЕекстремна корица. 

Трашария до шия!

За сметка на това успяхме да се насладим (макар и за кратко) на твърде  нетипичната за колегата му Dallas усмивка. Уви, още страдаме за незабравимите му къдрици...

Това не е за коментар.

Последният шанс да си кажем „чао” с Norther премина през деловия фронтмен Aleksi (“Hi. What’s your name?”) и контрастът му с останалите от бандата, които не спираха да се пощипват един-друг и да пускат майтапи. Ще кажеш, че изпитват облекчение след разпадането си като група...

За зъбите му не знам, но музиката му къса месо...

На влизане в залата за журналисти пък почти успяхме да се сблъскаме с Marc Grewe (Morgoth). Германецът очевидно беше изразходил цялата си негативна енергия на сцената и сърдечно стисна ръката ми, благодарейки за отправените комплименти по адрес на изпълнението им.  Човекът нямаше против и да се направи на маймуна специално за кадъра, за което сме му благодарни.

"Това пък откъде се взе?"

С известна доза късмет успяхме да стигнем и до народните любимци Paradise Lost, защото желаещите да ги видят отблизо и дори пипнат изобщо не бяха малко. Симпатична хиперактивна червенокоса девойка ме заговори на родния си език и дълго ме умоляваше нещо, преди да се досети да ме попита дали съм чех. Ха-ха! За щастие "не" звучи по същия начин, както и на български.

Зе-ле!

Докато веселякът Aaron Aedy се разписваше върху лицето си, Greg Mackintosh с интерес наблюдаваше списанието със странните букви, а когато дойде неговият ред, придърпа Nick Holmes, за да запазят спомен за поколенията с брой 90. Вокалистът не ни учуди особено с кривата си (и вероятно недоспала) физиономия, но за сметка на това шведът Adrian Erlandsson бе попил от британското чувство за хумор на другите четирима, предлагайки в тон с новата му 50-тарска прическа да изрежем дългата му кичара от страниците на Про-РОК.

За червенокоската ли питате? Тя получи картичка с автографи на цената на неочаквана (и доста силна) прегръдка. Какво ли не прави човек за едното добро отношение...

Вечна и неразделна любов

А това са Dark End. Ако се чудите откъде са ви познати - подгряваха Rotting Christ и Samael в България, а човечето с плитките вадеше окървавени чаршафи и вещерски нокти на сцената. Италианците бяха дошли на Brutal Assault само в качеството си на фенове, но се радваха на всеки, който ги разпознае. Впрочем начинът, по който двамата се... ъъъ... пошляпваха по задниците и пускаха ръчички, беше ле-е-е-еко притеснителен. Честно! Дамата, приела незавидната роля на наш фестивален фотограф, получи дори "гушване"  и въздушни целувки.

"Брат, вади сатъра, тея станаха много нахални!"

На четвъртия ден вече нямахме възможност да се редим на опашки, но за сметка на това успяхме да се натъкнем на пичовете от Aborted сред публиката. След като се "скарахме" на Sven, че така и не намери време да отговори на въпросите, които му бяхме пуснали по мейла, вокалистът докара най-невинната си усмивка, вдигна рамене и с тънко гласче каза... "Sorry!"

Хора от плът и кръв, какво да ги правиш.